Сем. Сложноцветни – Asteraceae (Compositae)

 

Описание: Белият оман е многогодишно тревисто растение, високо до 2 м, с разклонено на върха стъбло, покрито с къси власинки. Коренището е месесто, силно разклонено, при разрез с радиално лъчист строеж. Долните листа са с дръжки, едри, назъбени и продълговати, с мрежеста нерватура, отдолу със сиви косми. Горните са по-дребни, закръглени и обхващат стъблото. Цветовете са жълти, събрани в едри съцветия кошнички, като в средата са тръбести, а в периферията – езичести. Плодът е призматичен, 4-5 ръбест, снабден с хвърчилка. Цъфти м. юни – август.

Разпространение: Рядко из влажните сенчести места в горите, главно в Дунавската равнина и Източна България.

Употребявана част: За медицински цели се събират корените с коренищата.

Бране и сушене: Корените и коренищата се вадят в ранна пролет, м. март – април, или наесен, м. октомври – ноември. Избират се младите и месести корени и коренища, а вдървенелите се отстраняват. Сушат се на сянка или в сушилня при температура до 45°С. Изсушената билка отвън е сивокафява, а отвътре белезникава с кафяви точки, с приятна миризма и нагарчащо парлив вкус.

Действие и употреба: Билката има пикочогонно, откашлично, бактерицидно, противоглистно и потогонно действие. Увеличава отделянето на жлъчна течност, увеличава апетита, улеснява менструацията. Употребява се при чернодробни и жлъчни страдания, жълтеница, нефрит, глисти, подагра, малокръвие.

Външно: За компреси при екземи, лишеи и незаздравяващи рани, за бани при краста.

 

Рецепта:

 

1 суп. лъжица нарязани корени от бял оман се варят 10 мин в 500 мл вода. Отварата се прецежда и се пият по 100 мл 3 пъти на ден преди ядене.