Представителите на род  Бор са широко разпространени особено в северното полукълбо.  Те са предимно дървета и по-рядко храсти. Боровете са вечно зелени растения образуващи специфични скъсени клонки, на които са разположени игличките и се наричат брахибласти. Брахибластите са разположени последователно като снопчета по клонките на бора. Именно по тези снопчета може да различите най лесно бора от другите два вида широко разпространени иглолистни вида в България – ела и смърч.

В зависимост от броя на игличките  в брахибласт, боровете се делят на дву-, три- и петиглени. Друго деление на боровете е според броя на прешлените образувани за една година. Страничните пъпки на нарастване са наредени във вид на кръг под връхната пъпка и по този начин образуват един прешлен. В зависимост от броя на прешлените образувани за една година, боровете се делят на образуващи един, два и три прешлена за една година. Повечето борове у нас образуват по един прешлен на година, и така на по младите растения може да се определи възрастта.

Игличките се задържат на клонките от две до пет години – след което отпадат, а шишарките от две до три години. Повечето борове образуват стволова (с дълбок централен корен) коренова система. Почти всички видове са светлолюбиви, студо и сухоустойчиви, невзискателни са към почвеното богатство и предпочитат почви с лек механичен състав. Почти всички са чувствителни към замърсяването на въздуха.

Отглеждане: Боровете не изискват специални грижи, освен здраво укрепване след засаждането им. Друго, с което трябва да се съобразяваме, е тяхната светлолюбивост и трябва да избираме внимателно мястото им на засаждане.

 

Видове:

 

Бял бор /pinus silvestris/ – дърво от първа величина и достигащо 40-50м. височина. Младите растения имат конусовидна форма, а старите неправилна – често чадъровидна. При свободно растящи растения, короната заема по- голяма част от височината на растението, а за тези растящи в насаждения, короната е разположена във връхната част поради силното самоокастряне. Кората в млада възраст е жълто оранжева или оранжево червена с тънки неправилни люспи. При стари растения тя остава само така в горната част на стеблото, а в основата е кафеникаво сива и дълбоко напукана. Белият бор е от двуиглените видове, т.е. има по две иглички брахибласт. Игличките са дълги 4-7 см, тъмнозелени с полукръгло напречно сечение и усукани една около друга, задържат се от 2-5 години, най-често три. Шишарките са дълги 3- 7см, в началото са тъмнозелени, узряват за две години, като стават кафяви и се отварят на третата година.

Черен бор /pinus nigra/ – той достига до 40-45 м височина. Той много прилича на белия бор и често се среща заедно с него. Разликите с него са, че кората му е по- тъмна, тъмнокафява или почти сивочерна. В основата си е дълбоко напукана, като в горната част на стеблото за разлика от белия бор липсва жълто-оранжевия оттенък на кората. Игличките също са по две в брахибласт, но са по- дълги 5-12 см и се задържат четири – пет и повече години. Шишарките също са по- дълги 5-8 см. В миналото е бил по разпространен от белия бор, но сега се среща ограничено. И двата вида са дълговечни и могат да достигат над 600 години.

Клек /pinus mugo/ –  храстовидно растение с полегнали върху земята клони с изправени върхове и достига до височина 10 м, обикновено достига два –три метра. Естественото разпространение е високо в планините на горната граница на гората, като може да се изкачи до 2500 м надморска височина. Короните му са смолисти и много жилави за да могат да издържат студа и тежките снегове. Той също спада към двуиглените борове – има по две иглички в брахибласт, които са разположени гъсто по клоните. Игличките са дълги 3-4 см твърди и тъмнозелени, задържат се по клоните до 10 години. Шишарките му са малки от 2-5 см в началото виолетови, а после тъмнокафяви. Клекът образува плоска и силно разклонена коренова система, полегналите му върху земята стебла често се вкореняват и образуват нови растения.  Той е изключително бавно растящ, обикновено нараства по 5-6 см на година. Клека е подходящо растение за класическия алпинеум.

Хималайски бор /pinus excelsa/ – петиглен бор достигащ 50 м. височина с конусовидна корона. Кората е тъмносива, първоначално гладка после плочковидно напукана. Игличките са по пет в брахибласт, дълги  10-17 см меки, сивкави и провиснали. Шишарките са 20-30 см цилиндрични, леко дъговидно извити. Хималайският бор си прилича с други два вида, които се срещат у нас – естествено разпространената  бяла мура и интродуцираният веймутов бор. Различава се от тях по по-дългите иглици и шишарки, както и по сивкавия цвят на игличките. Той е светло и влаголюбив  и не обича варовиковите и сухи месторастения. В родината си Хималаите се изкачва до 4000 м надморска височина. Заради сивкавата си корона и меките си провиснали иглици, той е особено ценен за озеленяване и се използва за единични и групови засаждания.

Пиния /pinus pinea/ – дърво достигащо 20 м височина с оригинална чадъровидна корона, образувана от хоризонтални клони с повдигнати нагоре върхове. Тя е разпространена по цялото Средиземноморие и расте само близо до морския бряг. За озеленяване се използва масово във всички средиземноморски страни, а у нас се използва ограничено по нашето Черноморие. Кората й е кафеникава, напукана на дълги дебели плочки. Младите клонки са гъсто покрити с иглички, събрани по две в брахибласт. Те са твърди, сивозелени и дълги 10-15 см Шишарките са обикновено единично разположени, широко яйцевидни и дълги 10-15 см и широки до 10 см. Тя е светлолюбив и сухоустойчив вид, но трудно понася температури по- ниски от 20 градуса. Пинията е невзискателна към почвите, като се среща на сухи и варовити терени, даже и на крайбрежните пясъци, не понася преовлажнени почви. Заради интересната й корона тя може да бъде акцент при озеленяването на градини, но трябва да се има предвид, че е по- топлолюбив вид.

Има още много видове борове, като освен естествено разпространените и изброените интродуцирани видове,  у нас се срещат още пондероски, джефриев, култеров, алепски и веймотов бор.