Класът Акари (Acarina) включва членeстоноги организми, с микроскопични размери, които се отнасят към паякообразните. Според начина им на живот акарите са разделени на различни групи – преносители на болести по хората и животните, обитатели на почвата, взимащи участие в почвообразувателните процеси, обитатели на сладката и солената вода, фитоакари, изхранващи се с растения, както и паразитни видове, регулиращи числеността на всички останали групи.

Тялото на акарите е по-малко сегментирано от това на насекомите и е разделено на два дяла. При тетраниховите акари възрастните индивиди имат закръглено тяло и четири двойки крака, а при ериофидните тялото е червеообразно и с две двойки предни крака. Крила и антени отсъстват. Устният апарат е два основни типа – гризещ и пробиващо-смучещ. Гризещият тип устен апарат е характерен за много акари, вредители по складираните продукти, а пробиващо-смучещият за растителноядните и кръвосмучещите видове.

При преобладаващата част от акарите размножаването е полово, като се съпровожда от копулация и оплождане. Някои видове са в състояние да се размножават и без оплождане (партеногенетично). Понякога от партеногенетично снесените яйца се развиват само женски акари,  друг път – само мъжки, а в трети случаи – едновременно мъжки и женски индивиди.

Акарите са яйцеснасящи животни. При ограничен брой от тях се наблюдава живораждане, а при други, т. нар. посмъртно живораждане. При посмъртното живораждане яйцата се излюпват в тялото на умрялата женска, а ларвите се хранят с него, запазени под засъхналата телесна обвивка от неблагоприятните условия на външната среда. След като се развият до нимфи или възрастни, те прогризват отвори върху телесната покривка или излизат навън през аналния отвор.

Развитието при всички видове акари е непълно и включва стадиите яйце, ларва, нимфа (една или няколко) и възрастна половозряла форма. Ларвите приличат на възрастните индивиди и най-често се отличават от тях с по-дребните си размери, по-малък брой крака, по-малко космици, отсъствие на полов отвор, еластична телесна покривка и т.н. Нимфите наподобяват в по-голама степен възрастните – имат четири двойки крака, повече космици, оформят се зачатъците на половите отвори и т.н.

Акарите презимуват на различни етапи от развитието си в укрития, намиращи се върху нападнатите растения, около тях или плитко в почвата, обикновено в състояние на покой (диапауза). Напролет те възобновяват активната си жизнена дейност и се разпълзяват върху  развиващите се растения. Някои видове акари са в състояние да формират по едно поколение за една календарна година, други – по няколко поколения, а трети развиват по едно поколение за повече от една година. Възможността им да развият по няколко поколения годишно силно повишава тяхната вредоносност.

Акарите се хранят, като смучат сок от нападнатите растителни тъкани. При една част от акарите, т.нар. паяжинообразуващи видове, развитието и изхранването преминава от долната страна на листата, която е покрита с нежна паяжина, използвана за укритие. В резултат на храненето листата се обезцветяват, жълтеят, увяхват и изсъхват. В случаите на силно нападение повредените растения могат да загинат изцяло. Други видове акари в процеса на храненето си отделнят различни ензими и токсини, в резултат на което растежната характеристика на гостоприемника се променя и върху него се образуват разнообразни по форма и големина нарасти или гали, които пречат на нормалното му хранене и нарастване.

Акарите се развиват интензивно при по-висока температура и по-ниска атмосферна влажност, поради което се намножават масово най-често в средата на лятото и през втората половина на вегетационния сезон. Интензивното им намножаване при отглеждане в култивационни съоръжения обикновено е свидетелство за съществени грешки в технологията на отглеждане на културите.   

Мерките за контрол на акарите включват общи фитосанитарни мероприятия, насочени към унищожаване на нападнатите растителни остатъци и поддържане на по-висока въздушна влажност, която задържа развитието на неприятеля. За химичен контрол на акарите се използват специфични химични средства, наречени акарициди. Повечето от тях имат контактно действие, което налага много добро напръскване на третираната растителна повърхност, включително и от долната страна.

Като вредители по зеленчуковите видове най-широко разпространение от тетраниховите акари имат обикновеният червен акар, атлантическият акар, луковият акар, а от ериофидните – доматеният акар.

 

Обикновен червен акар, паяжинообразуващ акар, червено паяче (Tetranychus telarius L.)

 

Този вид има космополитно разпространение и е в състояние да напада повече от 200 растителни вида. У нас той се среща повсеместно и е икономически най-важният неприятел за голям брой зеленчукови видове – домати, краставци, тикви, тиквички и т.н.

При обикновния червен акар съществуват ясно изразени полови различия. Активните женски акари имат овално продълговато тяло, с дължина 0,43 мм, сиво-зелен до жълто-зелен цвят и две тъмни петна, разположени странично от горната страна. Диапаузиращите женски индивиди са с яркооранжево-червен цвят. Мъжките акари са по-дребни, с големина 0,28 мм, с по-удължено и стеснено в задния край тяло. Яйцата са сферични, лъскави, със зеленикав цвят. Ларвата е жълто-зеленикава, с три чифта крака. Нимфите приличат на възрастните и имат четири чифта крака, но са по-дребни.

Зимуват женските индивиди, скрити под кората на многогодишните гостоприемници, под нападнатите растителни остатъци, под камъни, по вегетиращите растения в парници, оранжерии, в стопанските постройки и т.н. Напролет се заселват от долната страна на листата, най-често около листната дръжка. Там изпридат нежна паяжина, под която преминава цялото им развитие. Всички възрасти се хранят, като смучат растителен сок, в резултат на което листата се обезцветяват, жълтеят и некротират. При полски условия развиват до 15-20 поколения, а при оранжерийни, където развитието им започва по-рано, и повече.

 

Атлантически акар (Tetranychus atlanticus Mc Gr.)

 

Този вид се среща едновременно с обикновения паяжинообразуващ акар, като преобладава в по-южните райони.

Двата вида морфологически се различават само по устройството на половата си система. Жизненият цикъл на атлантическия акар е подобен на този при обикновения пажинообразуващ акар. Формира до 12-15 поколения годишно.

 

Луков акар (Rhizoglyphus echinopus R. & F.)

 

Среща се повсеместно в цялата страна. Той е в състояние да се изхранва с голям брой растния, но е с най-голямо стопанско значение за лука. Развива се както в полска обстановка, така и в помещенията за съхранение на лука.

Възрастните акари са продълговато овални, женските с дължина до 1,1 мм, а мъжките до 0,78 мм. Имат бял цвят, с червено-кафяви крака и устни органи. Луковият акар живее в почвата, в парниците и в оранжериите, откъдето се изнася на полето със заразен посадъчен материал. От почвата прониква в луковиците или се настанява по корените на растенията, където се храни. В периода на съхранение се намножава между люспите на луковиците. Те губят от теглото си и често загниват. Луковият акар изисква висока влажност за развитието си за разлика от почти всички други видове акари. При сухи условия преминава в състояние на покой.

 

Доматен акар (Vasates lycopersici Massee)

 

Доматеният акар е по-топлолюбив вид и се среща изолирано в някои по-южни райони на страната както на полето, така и при оранжерийни условия.

Доматеният акар има червеообразно тяло, дълго 0,14-0,21 мм, с бледожълт до жълто-кафяв цвят. Краката, както при всички ериофидни акари, са две двойки. У нас ериофидният акар зимува най-често в парниците и в оранжериите. В тях се развива непрекъснато през цялата година, заразява разсада и с него се изнася на открито. Тези акари се хранят с всички части на растенията – листа, стъбла и плодове, като смучат растителен сок. Те придобиват характерна бронзова окраска, която по-късно покафенява.  В резултат на нанесената повреда плодовете спират растежа си, оцветяват се бронзово, а покривните им тъкани добиват корков вид.

 

КОНТРОЛ

 

Необходимо е стриктно спазване на общите фитосанитарни мерки, включващи дълбока почвена обработка и унищожаване на растителните остатъци. Поддържане на по-висока почвена и въздушна влажност, особено в култивационните съоръжения. Химични пръскания с специфични акарициди.